Най-мрачните моменти в света на финансите

В историята на модерната икономика е имало мигове, когато паниката е обземала пазарите, банките са рухвали, доверието е изчезвало и светът сякаш е спирал за няколко дни. Това не бяха просто числа на борсата – ставаше дума за хора, изгубили спестяванията си, за правителства, борещи се с хаоса, и за система, балансираща на ръба.

Черният понеделник – 19 октомври 1987 г.

Обикновен есенен понеделник се превърна в деня с най-големия еднодневен срив на фондовия пазар в съвременната история. Индексът Dow Jones Industrial Average се понижи с 22,6% за един ден. За сравнение, подобен спад днес би означавал загуба от над 7 000 пункта само за ден.
За разлика от други кризи тук нямаше един-единствен спусък, а смесица от фактори, оформили „идеалната буря“:

• Автоматизирана търговия – компютърни алгоритми задействаха лавина от продажби, които се самоподхранваха.
• Паника сред инвеститорите – страхът светкавично се разпространи по всички пазари.
• Опасения от растящи лихви и инфлация в САЩ.
• Недостиг на ликвидност – когато всички продават, купувачи няма.

Ударът не беше само върху Уолстрийт. Пазарите в Европа, Азия и Австралия последваха със сходни спадове. Това беше първата истински глобална финансова криза в реално време, подхранена от новите технологии и взаимната обвързаност на пазарите.

За разлика от Голямата депресия от 30-те години не последва рецесия и пазарите сравнително бързо се възстановиха. Но шокът доведе до важни промени в регулациите:

• Въведоха се т.нар. circuit breakers (прекъсвачи) – механизми, които временно спират търговията при резки колебания.
• Увеличи се вниманието към рисковете от алгоритмичната търговия.

Голямата депресия – 1929–1933 г.

Всичко започна на 24 октомври 1929 г. – Черния четвъртък. Нервни инвеститори масово продаваха акции и пазарите се сриваха. Последваха Черният понеделник и Черният вторник. Седмица паника изтри милиарди долари пазарна стойност и отприщи най-дълбоката икономическа криза на XX век.

Това не беше просто борсова криза. Това беше лавина, помела цялото общество. Милиони американци загубиха работа, дом и спестявания; хиляди банки фалираха; безработицата в САЩ надхвърли 25%. Еуфорията от растежа се превърна в борба за оцеляване – бедност, „маршове на глада“, отчаяние.

Последиците бяха глобални. Кризата удари Европа, отслаби демокрациите и в Германия създаде условия за възхода на нацизма. В САЩ правителството бе принудено да действа – президентът Франклин Д. Рузвелт въведе реформите на New Deal, които трансформираха икономиката и засилиха ролята на държавата.

Причините? Комбинация от спекулативен балон, прекомерен оптимизъм, липса на банков надзор и грешки в паричната политика. Реакцията на правителствата закъсня, а често и беше погрешна – като повишаването на данъци и мита, което задълбочи кризата.

Фалитът на Lehman Brothers – 15 септември 2008 г.

„Твърде големи, за да фалират.“ Светът повтаряше това – докато Lehman Brothers, един от стълбовете на Уолстрийт с история, по-дълга от тази на много държави, не се срина. Датата 15 септември 2008 г. остана като мигът, в който финансовата криза прерасна в глобален хаос.

Четвъртата по големина инвестиционна банка в САЩ години наред трупаше рискови ипотеки и деривати. Когато жилищният пазар се срина, огромното ѝ портфолио от „токсични активи“ не можеше нито да се продаде, нито дори да се оцени точно. Без достъп до ново финансиране и без желаещ спасител, банката обяви банкрут с над 600 млрд. долара задължения – най-големият в историята на САЩ.

Пазарите рухнаха, доверието между банките изчезна. Глобалният кредитен пазар замръзна – компаниите нямаха пари за заплати, хората – за ипотеките си. Милиони изгубиха работата си. Домове се отнемаха, икономиката падаше, потреблението се срина.

Политиците, до вчера възпяващи „свободния пазар“, започнаха масирани намеси – държавни спасителни пакети, количествени облекчения, рекордно ниски лихви, по-строги регулации. Но доверието бе тежко разклатено.

Lehman беше дълбоко свързана с целия световен финансов механизъм. Когато падна, никой не знаеше кой е следващ. Страхът и несигурността се разпространиха по-бързо от вирус – локалната ипотечна криза се превърна в глобална рецесия.

Европейската дългова криза – 2010–2015 г.

Две години след срива на американските банки напрежението избухна и в Европа. Този път не частни компании, а цели държави се давеха в дългове. Гърция, по-късно Ирландия, Португалия, Испания и Кипър – т.нар. страни PIIGS – станаха символ на европейската несигурност и поставиха под въпрос бъдещето на общата валута.

След десетилетие на евтин кредит и щедри публични разходи се оказа, че част от страните в еврозоната живеят над възможностите си. Гърция дори манипулираше статистиката си, за да покрие критериите за еврото. Когато инвеститорите заподозряха, че държави като Гърция или Португалия може да не изплащат дълговете си, те поискаха по-високи лихви – което ги тласна още по-надолу.

Гърция беше на прага на банкрут, еврозоната – на ръба на паника. ЕЦБ, МВФ и Европейската комисия (т.нар. Тройка) отпуснаха спасителни пакети срещу строги икономии. Младежката безработица в Гърция и Испания надмина 50%, улиците се изпълниха с протести и стачки. За пръв път сериозно се заговори дали еврото изобщо ще оцелее.

Най-силно пострадаха обикновените хора – намалени заплати и пенсии, продажба на държавни активи, фалити на малък бизнес и изтичане на млади кадри в чужбина.

Кризата извади наяве фундаментален дефект в дизайна на еврозоната – единна валута без единна фискална политика. Всички ползваха едно евро, но всяка държава имаше собствени данъци, бюджет и задължения. А когато проблемът дойде, нямаше план Б.

COVID-19 и глобалният икономически шок – март 2020 г.

Когато в началото на 2020 г. се появиха новини за неизвестен вирус в Ухан, малцина предполагаха, че само след седмици светът ще преживее най-големия икономически шок след Втората световна война. Това не беше класическа финансова криза – нямаше балон или лоши кредити. Виновникът беше невидим вирус, който спря почти целия свят.

През март 2020 г. държави влязоха в локдауни. Магазини затваряха, полети се отменяха, граници се затваряха. Хората останаха по домовете си, бизнесът – без приходи. Потреблението се срина, туризмът колабира, веригите за доставки бяха разкъсани. Пазарите реагираха с паника. Индекси като S&P 500 и DAX паднаха с десетки проценти за дни. Цената на петрола се срина до исторически дъна – дори до отрицателни стойности.

За разлика от 2008 г. централните банки и правителствата реагираха незабавно и мащабно: нови кръгове на количествени облекчения, трилиони във фискални стимули, лихвите паднаха до нула – дори в отрицателна територия. Стартираха програми за подкрепа на фирми, служители и самоосигуряващи се.

Най-силно пострадаха малките предприятия без резерви, секторът на услугите и гастроиндустрията, туризмът, авиокомпаниите и хотелиерството. Милиони хора изгубиха работа, а при по-късното възстановяване мнозина бяха ударени от висока инфлация.

След първоначалния шок икономиките започнаха да се съвземат. Но комбинацията от евтини пари, нарушени доставки и възстановено търсене доведе до рекордна инфлация – и централните банки отново натиснаха спирачките.

Паденията ни учат

Всяка от тези кризи имаше различен спусък – спекулации, дълг, паника, технологии или неочаквана пандемия. Общият знаменател беше загубата на доверие.

Финансовият свят работи върху крехък неписан договор между хора, институции и очаквания. Когато това доверие се счупи, числата падат по-бързо, отколкото гравитацията позволява.

Затова историята помни не само времената на растеж, а най-вече моментите, когато всичко почти се срина.

Автор на статията: Ивета Худакова